Патиланското ни семейство
или какво се случва зад стените на занималнята
Да бъдеш патиланец е усещане, да бъдеш патиланец е преживяване, оставящо истински спомени както за нашите прекрасни деца, така и за сърцатите ни преподаватели.
Да бъдеш обкръжен от прекрасни, слънчеви деца, всяко носещо в себе си свой собствен свят и мироглед е невероятно усещане.
Тук може да се потопите в част от патиланската магия.
Из мемоарите на патиланскте учители
МОЕТО ЛЯТНО ПАТИЛАНСКО ЦАРСТВО (съботно четиво за усмивки)
– Госпожо, вие на колко години сте? – сетиха се да ме питат едва на петия ден откак се виждаме.
– Ти колко ми даваш?- прехвърлям топката аз.
Това дете иска здрава почерпка.
– Нагоре!- казвам
От всички посоки започват да ме замерят с цифри.
– 35!
– 34, не повече!
– Да бе, 34, госпожата е на 30…
– Нагоре! Много нагоре! – опитвам се да ги надвикам.
Започва ново наддаване.
-39 или 40 ненавършени!
– 42!
– 43!
– 44!- някой изкрещява и останалите в един глас казват, че госпожата не е толкова стара.
25 погледа към мен.
– 44 не! Още много нагоре!- ориентирам ги аз.
– Е, госпожо, ама вие не изглеждате толкова стараааа.
Мисля си как за тях човек на 55 години сигурно е древен като фосил. Но играта им харесва и продължава. Някой се престрашава да каже 50!
– Тооопло! – казвам аз.
– Не може да е 50! Госпожата ни лъже!
Сигурно 50 им се струват безкрайни светлинни години. Повечето нямат навършени 10.
– Няма лъжа!- защитавам се- Нагоре!
Играта свършва с уцелването на моята възраст. Всички са на едно мнение- не ми личат.
А, дано!
Всяка детска група ме подлага на този тест и винаги е забавно да виждам реакциите им.
– Госпожо, вие сте извънземна!- това констатираха 24 мои невръстни учители, след като им показах някои по-засукани йога пози вчера. Титибасана иска здрави ръце и добър баланс.
Та да знаете- не съм от тази планета аз
Напоследък ми прави ЛОШО впечатление, че децата не поздравяват. Влизат, настаняват се и сякаш съм невидима. Навсякъде, където имам досег до деца, ги уча да се поздравяваме.
– ДОБРО УТРО!- почти го изпявам и за една седмица те се научиха, че като се видим рано сутринта, си казваме “добро утро”. Ако някой пропусне, му напомням, че е въпрос на отношение и уважение. Днес, обаче, един сладур, след като му напомних за поздрава, ми каза, че ме е помислил за едно от децата. А около мен повечето бяха скупчени и един ми показва как красиво пише, друг ми разказва за домашния си любимец, трети ми навира пред очите новата си играчка, четвърти ме запознава с книгата, която носи…Нормално е да ме объркат с един от тях. Нали
След две седмици заедно денят ми започва така:
-ГОСПОЖОООООО, ДОБРО УТРОООО!- още от улицата викат и с бегом идват за прегръдка момиченцата. Момчетата са по-обрани, но и те поздравяват!
Урааа! Имам пълен успех с поздравите!
Вчера едно момиченце пристигна много разстроено. С идването си се засили при мен, хвърли ми се на врата и заплака.
-Какво се е случило? Защо си тъжна толкова рано сутринта? Защо плачеш?
-Тъжно ми е за мама. Плача за нея. Искам да я видя.
– Мама вече е на работа, довечера ще я видиш. Ела сега да се отбележиш сама в дневника- опитвам се да я разсея, но тя хлипа и сякаш няма намерение да спре.
– Искаш ли да направим така? Докато сме тук, аз да ти бъда мама. Да замествам твоята майка и когато искаш да я гушнеш, да идваш при мен.
Проработи. През пет минути я гушкам и отдавна спря да плаче. Дори отиде да играе с другите момиченца.
Днес още с пристигането ме пита:
– Госпожо, може ли и днес да сте ми майка като вчера?
Съгласявам се. И другите момиченца искат да им бъда мама. Опасявам се, че до дни, вместо “госпожо” момиченцата ще ми казват “мамо”.
След две седмици заедно, днес чух:
– Госпожо, не искам да идва събота!
– Защо?- питам. – Нали ще ходите на почивка. Ти не искаш ли на моренцето?
– Искам, ама вие много ще ми липсвате!
ИЛИ
– Госпожо, другата седмица вие ли пак ще сте ни учителка!
– Даааа…
Идва, прегръща ме, поглежда нагоре към лицето ми и с най-чаровната щърбава усмивка казва:
– Обичам те, госпожооооо!
И ей така понякога ми омекват колената.
(следва продължение…)
МОЕТО ЛЯТНО ПАТИЛАНСКО ЦАРСТВО 2 (съботно четиво за усмивки)
25 дечица сутрин идват от близо и далече. Вече познавам всяко по характер, по походка, по стойка, по погледа. Чуя ли тряскане на врата, значи идва ТОЙ. Всяка сутрин е сърдит. Няма още навършени 9. И днес влезе с гръм и трясък. Вече знае- идва при мен и ме поздравява:
– Добро утро, госпожо!
Смущава се и пристъпя от крак на крак.
– Мама ми избра дрехите!
– Много ЯК тоалет- казвам. И наистина, спортен екип на някакъв футболен отбор.
Вече освен „добро утро” с него си „даваме 5”. Задържам малката му ръчичка и го питам иска ли прегръдка. Не ми отказва. Гушва се като врабче. Казвам му тихо на ухото:
– Виж, ще съм ти много благодарна, ако сутрин, когато влизаш, не тряскаш така вратата.
Поглежда ме с изумрудени очи и леко вдигнати вежди.
– Добре, госпожо.
На другата сутрин го виждам как слиза от колата. Винаги сам. Никога възрастен човек не се е показвал около него. Крачи по тротоара и колкото повече наближава входа, толкова по-бавно започва да пристъпя. Отваря деликатно вратата. Влиза като котка и бавно, с прецизността на хирург, я затваря без никакъв шум. После ме намира с поглед, пуска една лукава усмивка и ме поздравява.
– Дай 5!
Удря ми ръката, сам идва за прегръдка.
И така вече пореден ден.
Тази сутрин не знам какво става. Три дечица идват с различен „проблем”:
– на един му се клати зъбче и всеки момент може да падне. Демонстрира ми клатещия се зъб.
– „коляното обели вкъщи”- предупреждават ме, за да не се притеснявам, ако случайно се разрани отново. Под късите панталонки на едното краче виждам струп, а на лицето усмивка на герой.
– „преди малко го прискрипахме пръстчето”. На малката ръчичка има красива лепенка, а по дългите мигли още натежават сълзи. Знам, че обича да рисува и започваме веднага „лечение”. Вземам лист, върху който очертаваме ръчичката с болното пръстче и приказката започва:
” ИИИИИИмало едно време една ръчичка с пет малки пръстчета- палче, показалче, средно пръстче, безименно и кутре.” Повтаря заедно с мен думите, вдига ръка от листа и е доволна от очертанието. Приказката продължава:
” Кутрето тази сутрин било много щастливо”- рисуваме му голяма усмивка.
„Безименното, средното и показалчето, и те били радостни”- и на тях се появяват усмивки и усмихнати очи.
„Само палчето било тъжно, защото една врата го щипнала”- рисуваме тъжно лице, сълзички, превръзка.
– Ама дошла линейката, госпожо, и докторката го превързала!
Опитвам се да рисувам линейка неуспешно.
– Дай, госпожо, аз мога! – грабва молива от ръцете ми и с онова, превързаното, пръстче започва да рисува.
– Искам и аз приказка за ръката.
– Добре, вземи си картонче и идвай.
Застава прав пред мен и започваме с НЕГОВАТА приказка за дясната ръчичка. ТОЙ е мъдрецът на групата. Чете перфектно , а още не ходи на училище. Учудена съм, че изобщо привлякох вниманието му с приказката. Всяка сутрин, когато пристигне, идва и сяда до мен. Не говори! Не е сърдитко, а просто държи дистанция. Живее в някакъв негов свят и прецизно избира кого да пуска вътре. Нарисувахме ръката, а той направи „лицата” на пръстите- до едно нацупени и свъсени. Казвам му, че в приказката от него зависи дали ще има усмивки или тъжни муцунки. Взема си рисунката и изчезва някъде. По някое време идва при мен и ми показва какво е сътворил. Успял е без да използва гумичка, да направи щастливи лицата на пръстечата. Много е доволен. Аз също, защото и на неговото лице има голяма усмивка.
Тази сутрин отново пристигна, седна до мен, извади от раницата си книгата, закуската, започна сладко да си хапва и да ми разказва за усмихнатите пръстчета. С тях отбелязва страницата си.
– Още са щастливи, госпожо!
– И не тичай!- всеки ден го казвам поне по 250 пъти. Дворът е с лек наклон и голяма част от засилванията надолу или нагоре завършват с ожулено коляно.
– Госпожо, може ли да си налея вода?
– Може!
Още не съм отговорила той вече тича. Ако му кажа тичай да си налееш вода, може да се тътрузи 1 час и накрая да реши, че не е жаден. Но при 8-9 годишните е така- всичко на бегом.
– Ей, госпожо, как ни видя?!?
С гръб съм към тях, но някой прави ли беля, улавям я на секундата. Така е- очи си трябват и на гърба с толкова деца наоколо.
Вече е горещо и повечето седят на сянка и рисуват. Получавам непрекъснато подаръци-рисунки. На всички до една съм с разпуснати дъъъълги руси коси, облечена в рокля, държа в ръка балони-сърца. Но днес ми подариха и едно красиво око. Ей така се роди госпожа Всевиждащото око и понеже всеки вторник с тях играем заедно йога, всевиждащото око се появи на челото ми, разбира се.
Та така, уважаеми, имам си вече прякор!
Госпожа Всевиждащото око
(следва продължение…)
Моето лятно патиланско царство 3 (съботно четиво за усмивки)
Направихме си Ден на талантите. Пуснах им тази идея в началото на нашите срещи. Прегърнаха я на мига и от този миг нататък непрекъснато питаха кога ще бъде ДЕНЯТ? Родителите също бяха въвлечени. Отпускарски сезон е и един отсъства, друг се връща.
– Ама аз няма да съм тууук!
– Ама ще има ли и другата седмица?
– Ще има!
Ето така ДЕНЯТ получи три издания, в три поредни седмици. Талантите сами подготвяха номерата си. Написахме заедно сценария и ми помогнаха да направим сцена. Подредихме столове за публиката и 2 часа забравихме за всичко.
Имахме певици и танцьорки.
Имахме куиз шоу с гатанки.
Две много млади художнички рисуваха по време на спектакъла, разположени под шарената сянка на смокините, а техни по-големи батковци бяха наредили рисунки и картини в изложбената алея покрай сцената.
Всеки получи възможност да се покаже, а когато приключи шоу програмата, преминахме към спортната.
Играта на седмицата е шахът. Играят само момчетата- самостоятелно или по отбори. Спорят- момчешкият им свят е много красив.
По-буйните, футболистите, ритат топка.
Баскетболистите са донесли топка за баскет и в невидим кош бележат точки.
Има и турнир по скачане на въже. А те обичат да скачат. Всички. Дясното рамо ми се „разви” да въртя въжето, но като ти кажат, че „госпожата най-хубаво върти” иди да откажеш. Даже скачах заедно с тях – записаха ме под номер 8. Да, в детския свят има твърдо установен ред. Класирах се на последно място, но си спомних как на техните години рипахме неуморно на въже голяма тумба деца, деляхме се на отбори и играехме на различни по сложност степени. Припомних си правилата и заедно ги записахме. Трудно им се вижда, защото от втора степен нататък играем „с влизане” и с „влизане на шкембе”, ама друг път ще ви обяснявам тези сложни термини. На въжето имаме шампиони- едно момченце и две момиченца. Скачат над 100 пъти без прекъсване.
Ето така госпожата се класира винаги на последно място.
ТОЙ е Гросмайсторът! Кръстих го така не защото винаги побеждава, а защото пръв запали интереса към тази велика игра- шахът. С НЕГО си разменяме капите по три пъти на ден. Може да бъде ангелче, но може да бъде и демон. Идва първи и е като залепен за мен.
-Госпожо това! Госпожо онова!- разказва ми на дълго и широко своите детски неволи. Докато дойде някой от неговите приятели. Тогава вади дъската от раницата, нарежда фигурите и започва двубоя. Винаги играе с белите. Сподели ми, че с тях успехът му е гарантиран. Събират се наоколо и другите момчета. Мислех, че са зяпачи, но грешах. Оформяха се отбори. Играеха с хъс. Учеха се един друг. Даваха идеи за ходове. Виждала съм ги да разпръсват фигурите по земята като дребните стъкълца на стъклен съд, изпуснат върху каменна плоча. “Момчета!” мисля си. Темперамент и страст от малки, но с дните, прекарани заедно, разбирам, че има и още нещо.
Шахът е мисъл. Шахът е стратегия. Шахът е ход. За съжаление нямам възможност да се заседявам при Гросмайстора дълго. И добре, че още не му е дошло на ума да ме попита: “Госпожо, може ли да играете с мен?”, защото ще ми се наложи умело да излизам от ситуацията. Ще ме бие, бе! Ще ме матира, точно както преди една година ме отвяваше на онази игра- УНО. Е, тогава го хващах, че мени правилата според неговата изгода, но е факт, че нямам победа на Уно срещу НЕГО. Та и с шаха има вероятност да се получи същото.
Днес Гросмайсторът е тъжен. Изгубил е играта и сълзите напират в очите му. Победителят и отборът му злорадстват по детски със закачки и специално съчинени (глупави) песнички. Това, разбира се, усилва ефекта на загубата. Изпълват целия двор с глъчка- приличат на врабчета, които вдигат врява до небесата. Представям си какво се случва в главицата на това малко момче. Наблюдавам развоя на събитията и накрая решавам да се намеся и да им разкажа приказката за кучето в стъкления дворец. После говорим за спортсменството, за това, че всеки може да печели, но трябва първо да се научи да губи. Че загубата на една игра не е загуба завинаги. Понякога победите стават случайно и ако си убеден в нещо, че го можеш, „просто не спирай! Давай напред смело!”, но когато си на 8 трудно проумяваш тези думи. Всички момчета са се наредили в полукръг около мен и просто си говорим. Харесва им да сме равни. На мен ми харесва, че имаме общ език. Е, понякога трябва да изтръгна по някой плевел от речника им, но нали затова са учителите?
(следва продължение…)
МОЕТО ЛЯТНО ПАТИЛАНСКО ЦАРСТВО 4 (съботно четиво за усмивки и размисъл)
Обръщам се изумена и Я виждам с книга в ръката, отбелязала с пръстче страницата, до която е стигнала. Тя още не може да чете, но я подканям:
– Давай, чети ми тогава! Аз много обичам приказки!
Опитва се, но бързо губи търпение. Днешните деца искат всичко да се случва веднага. Сядаме една до друга и започваме да редим буква по буква в думички, а думите- в изречения.
– Искам друга книга, госпожо, тази я прочетох.
Питам я как толкова бързо, а ТЯ ми показва как. Е, и аз съм „чела” така, когато бях дете. Не настоявам да продължаваме, но ТЯ половин час върти книгата. „Чете” легнала, права, наведена, свита на кълбо.
На следващия ден отново пожелава да „чете”. На мига оформяме читалня навън. Върху голяма постелка, нахвърлям възглавници, ТЯ ляга по корем с отворена книга.
– Много е хубаво тук, госпожо!- доволно се намества и остава поне час под приятната сянка на смокинята. Идват и други деца с книга в ръка. Настаняват се и започва едно четене ум да ти зайди.
Въртя се около тях. Откъсвам си плод.
– Искате ли смокини, деца? – питам ги.
– Ама това яде ли се?- истински успявам да ги провокирам.
– Вие сериозно ли ме питате дали смокините се ядат ?- недоумявам.
Спомням си как като деца чакахме да узреят плодовете и къде тайно, къде с разрешение, ядяхме до насита. Знаехме във всеки двор какви плодни дървета има, а клоните, провиснали извън оградите олекваха още на зелено. После тайно си крадяхме, но по-често ни пускаха с разрешение и ние като врабци нападахме сливи, круши, смокини, грозде. Изумена съм, че ТЕ гледат разкошните узрели смокини и не са се сетили дори да ги опитат. Къде е детското им любопитство?
По-смелите оставят настрана книгите и искат плод. Откъсвам няколко смокини, обелвам една и бързо я мушвам в устата си. Обичам ги, но са много сладки и повече от 2-3 не мога да изям. Гледат ме сякаш съм поела малко количество отрова. Книгите са оставени и всички са станали прави. Идват и още деца. Събираме се под смокиновите клони. Към мен се протягат ръчички. Вземат, обелват грубата обвивка и хапват. На някои им харесва, на други не.
– Аз, госпожо, затова стоя на оградата. Тайно си крада смокини и ям.
Правя му по 100 пъти на ден забележка да не виси на оградата, а то какво било. Давам му официално разрешение да идва и да си бере.
Разказвам им какво невероятно дърво е смокинята. Истински ги впечатлявам със смокиновата оса, която опрашва вътрешния цвят на плода.
И така днес се получи едно вълшебно смокиново четене, а някои деца откриха, че смокините растат на дърво и се ядат.
Обичам да наблюдавам децата как играят, как общуват, как измислят невероятни светове. Рано сутринта, когато съм сама в големия пуст двор, нареждам под смокините палатките. Къмпинг „Патиланци”, както се шегуваме с колегите.
Само час по-късно:
– Давай! Пазя ти гърба! – един синеок боец, скрит в клоните на смокините, държи клечка, натиска невидими бутони, прави разни пози с тялото и влага толкова старание, че не забелязва колко близо до него съм.
Приятелят му бяга с все сила и след две обиколки на целия двор се шмугва под клоните и се оглежда подозрително:
– Изплъзнах им се! Идвай в командния център!
Влизат делово в една от палатките, спирам да ги виждам, но чувам развоя на играта им. Използвам момента да премина, защото не искам да ги прекъсвам със своето присъствие. Не че до сега ме забелязаха.
Само 10 крачки в страни тече друг сюжет. Малките момиченца са направили дом за своите кукли. Отдалече изглежда уютно и подредено. Ролите отдавна са раздадени и едната е майка, другата е учителка, има и лекарка. Някой така драматично „реве”, че веднага наострям уши, но поглеждайки, разбирам, че това е част от играта.
Спомних си как като деца се събирахме в почти празния хол на новата ни къща. Бяхме сами и играехме необезпокоявани от никого. Имах две кукли Наталия и Албена. Татко ми ги беше донесъл от Съюза. Бяха големи, плачещи и мигащи с очи кукли. В игрите се редувахме коя от нас, момиченцата, да им бъде майка. Нямах претенции за лична собственост. Редувахме се и така нямаше сърдити. Албена и Наташа още „живеят” при мама.
Е, светът се върти и нищо не се променя. Игрите на децата са все така безгранични и споделени. Само дето днешните играчки са по-грозни и чупливи.
– Госпожо, пък ТОЙ ме ритна!
Събирам ги, за да чуя гледните им точки.
– Без да искам стана.
Разбира се, не съм очаквала и друго. Обяснявам, че трябва да бъдат по-внимателни и очаквам да се извинят един на друг. С половин уста чувам по едно “извинявай”.
Малко по-късно единият от героите ми казва:
– Госпожо, аз от сърце му се извиних и даже му поисках прошка!- истински съм впечатлена, че повторно се е извинил на приятеля си и учудена от къде му е дошло това на ума да иска прошка.
Поглеждам ги- пак са двамата, преметнали ръце през рамо, крачат един до друг и сякаш нищо не е било.
Децата са чудни същества. Винаги можеш да познаеш с какви възрастни живеят.
Ако детето чува похвали, ако е поощрявано- то добива самочувствие.
Нехваленото дете е плахо, неуверено и омаловажава своите таланти и способности.
Детето, лишено от внимание, търси утеха в дигиталните играчки – телефони, компютри, телевизори.
Екраните заместват възрастните, които се опитват ли опитват да „възпитават” детето, несъзнавайки, че трябва да възпитат първо себе си, защото детето така или иначе ще заприлича на тях.
– Госпожо, ще ме похвалиш ли колко съм слушал днес?
Свива ми се сърцето пред това малко същество, нарочено от всички за „трудно дете”.
А то е истински ангел- крехък, плах, на моменти неуправляем. Усещам, че това е неговата защита. Човек реагира под напрежение със страх или агресия. Класическото „бий се или бягай”.
При нас не всичко е игра и забавление. В горещите следобеди се учим да четем, пишем и смятаме на прохладно в стаите. Виждам, че на НЕГО му е трудно. Не иска да прави нищо друго, освен да му „пусна филмче”. Пречи на другите.
– Ела с мен, моето момче! – искам да го изведа от стаята.
Доверява ми се и излизаме заедно. Говоря му, той ме слуша. Накрая сключваме сделка, която подписваме с мъжка дума, ръкостискане и силна прегръдка.
Той изпълнява своето обещание-изписва цял лист с букви. Аз също спазвам думата си и всички деца гледат филм.
Все пак петък е.
(следва продължение…)
МОЕТО ЛЯТНО ПАТИЛАНСКО ЦАРСТВО 5
– Госпожо, какво е това?
Малкото пръстче сочи към моето всевиждащо око, което е изпаднало от папката ми. Преди две седмици една синеока красавица ми го нарисува за спомен и аз го пазя.
– Може ли и аз да нарисувам такова?
Разбира се, че може и само след 10-тина минути няколко момиченца рисуват очи, изрязват ги и ги броят. Подаряват ми ги. До едно са сини, точно като моето всевиждащо око. 20 броя.
Минавам през двора, за да видя кой къде е и с какво се забавлява. Тайничко скривам по едно от очите и когато и последното намира своето тайно място, обявявам, че госпожа Всевиждащо око е загубила силата си, защото са й изчезнали очите.
И започва едно търсене, едно тичане, една радост като открият скрито око, сякаш са намерили златно съкровище.
– Аз намерих 5.
– Аз 4.
– И аз 4.
– Значи търсим още 7.
Вече всички са в играта. Включват се и големите. Когато приключват, искат още един път. Завъртаме втори кръг. После трети- повече от два часа играят. Не остана скришно място в двора. Разделят се дори на отбори- единият крие, а другият търси. И двата отбора смятат.
Играта приключи под смокините и без да искаме преговорихме математиката за децата от предучилищна група. А госпожа Всевиждащото око си възвърна силите.
– Госпожо, много те обичамммм!
– О, колко мило и аз те обичам, моето момче.
Не очаквам от НЕГО точно такова откровение. ТОЙ е от онези деца, на които първо научаваш името, а после го повтаряш до безкрайност. Беля след беля. Вече няма тоналност, в която да не съм изрекла името му. И за да е сигурен, че съм разбрала право думите му, ги повтаря и добавя:
– Госпожо, обичам те! Може ли да се оженя за теб като стана голям?
Получих предложение за брак ли? Шах и мат! Хем е сладко, хем е смешно от устата на 6 годишен господин, но отговарям сериозно:
– Не може, моето момче. Аз вече съм женена. И съм мноооого много голяма за теб. Виж, приятел мога да ти стана.
И сме приятели. Не само с него, а и с всички останали деца. Прие предложението ми и ме забрави на мига.
– Тогава ще се оженя за НЕЯ- и отива до една синеока красавица, която също му отказва.
После се заиграват и дори аз участвам в играта им като едър купувач на прясна океанска риба и суши, директно от Япония. Поръчах цял кораб с продукция само за 30 лв. “Платих” при доставката с невидимо устройство на китката ми. Трансфера стана бързо. И аз, и продавачите останахме доволни. Отплават за нови приключения, а аз се възхищавам на малките морячета, които са преобразили една веранда в риболовен кораб и хвърлят въдици през перилата на верандата, която всъщност е палуба, а около тях е безкрайно-безкрайно море.
Така безкрайни са фантазиите им. Истински сценаристи. Създават ситуации, диалози. Какво не бих дала да погледна на широкия двор и малката веранда през техните очи.
(следва продължение…)
Какво чудо стана
Днес толкова ни беше интересно, че нямах време…абе направо не се сетих дори за миг да снимам моите малки приятели-патиланци. Когато притихнаха и останаха така 15 минути, ги признах, че могат да изпълнят НАЙ-ТРУДНАТА асана. Не е лесно да предизвикаш деца на едноцифрена възраст да останат в пълен покой дълго време и това в най-активната част на деня. Те се справиха перфектно! Браво, патиланчета, гордея се с вас!
