Драги ми Смехурко,

Баба Цоцолана охлюви донесе и викна от прага:

— Патилане, де си! Тенджера дай скоро! Ама по-дълбока! Да захлупим в нея тая жива стока! Утре ще ги сготвя. С охлюви и винце първи май се среща, за сила и здраве. За неща такива баба ти се сеща. Знае що да прави!

Тенджера донесох и на баба рекох:

— На̀, бабо. Ето и захлупка. Но щом ги захлупиш, остави им барем една малка дупка. Светлинка да влиза. Че нали и те са животинки божи!

— Ти не знайш! Не може! Дяволи рогати са тез животини. Тъй да ги оставиш, час няма да мине, ще плъзнат из къщи — три дни ще ги сбираш! Ти навред се месиш, но малко разбираш!

В туй време дойдоха мойте патиланци. Лудо закрещяха:

— Я! Охлюви! Аха-а!

— Бабо, да си жива!

— Де ги взе такива?

— Колко са големи!

— Дай да ги пасеме! Пак ще ти ги върнем живи-здрави вкъщи.

Баба се намръщи:

— Я си поснишете малко гласовете! Я си приберете до един ръцете! Нали знаете, че врява никак не понасям. Бой не си просете! Охлювите вътре ще стоят при мене. Аз ще дремна малко. Вие вън играйте, ала не крещете!

Както баба рече, така и направи. Охлювите вътре с тенджерата внесе. Добре ги захлупи. Досами леглото долу ги постави. Нещо поизмърка. Прозина се, легна и силно захърка.

Вън се заиграха мойте патиланци. Аз на пръсти влязох в бабината стая. Как така ще трая! Тя си хърка сладко, а тез животинки натикала в мрака! И аз поотместих мъничко капака. Па тихо на пръсти излязох на двора и там се улисах с мойте славни хора.

Колко сме играли, не мога ти каза. Но по едно време вик страшен нададе баба Цоцолана:

„Олеле, умирам! Тичай, Патилане! Тичай, че душичка в мене не остана!“

Аз се втурнах вътре да видя що стана. Баба Цоцолана с охлюви покрита! И ръце размахва, и вика, и рита: „Помощ, Патилане! Помощ, бабин сине! Много се уплаших. Няма да ми мине! Изхвърли навънка тез страшни гадини!“

— Успокой се, бабо! Елате, момчета!

Мойте патиланци тозчас дотърчаха. Охлювите сбраха, цял ден с тях играха и много се смяха.

Скоро се привдигна баба Цоцолана, ала оттогава охлюв не похвана.

Нека се запомни, драги ми Смехурко, че по тоя случай твоят Патиланчо нетупан остана.

Поздрав най-сърдечен!

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо

Драги ми Смехурко,

Цяла нощ не мигна баба Цоцолана. Козунаци меси. Едвам отзарана си подремна малко. После се събуди. Бързо се облече. Посочи тестото и така ми рече:

— В черква заминавам. Скоро ще се върна. Тия козунаци на тебе оставям. Тука в нощовите, както са завити, да ги не похващаш. Вратите затваряй! Печката подклаждай! Чу ли, Патилане!

— Слушам, бабо, слушам. Както ми поръчваш, всичко тъй ще стане.

И баба замина. Аз подкладох силно печката гореща. Цял във пот потънах, поседнах насреща. Но много не мина, и при мен довтаса весела дружина — тримата юначни малки патиланци.

Още от вратата подскачат и викат:

— Ти сам ли си тука, бате Патилане!

— И баба я няма!

— Ура! Патилански Великден ще стане!

— Я вижте! Яйцата! Боядисани вече!

— Борец ще си взема!

— И за борец искам. Ти стой по-далече!

— Ето го бореца! Кой иска да чука?

— Дай бе, дай го тука!

Но аз се намесих:

— Недейте лудува. Баба ще си дойде. Зле ще ни подхване. Недейте! Не може!

Мойте патиланци гракнаха върху ми:

— Бате Патилане, ти ли си, не си ли? Кога се научи да викаш „Не може“? Откога забрави, че на бой и глъчка ние сме корави!

На таквиз юнаци, мили ми Смехурко, що можеш направи? И аз ги оставих да чукат яйцата.

Печката подкладох. Кога се обърнах, нито един вече здрав борец не зърнах.

Но друго видяха малките играчи:

— Бате Патилане, във това корито какво е завито? Дай да го погледнем!

И дорде ги зърна, малките юнаци тестото отвиха:

— Оле, козунаци! Ах, колко са много! Бате Патилане, гледай ги — изтичат! Да ги събереме! Че най-много ние от тях ще ядеме!

Аз се поуплаших. Ако баба още малко закъснее, това тесто живо съвсем ще прелее.

— Недейте похваща! — викнах на децата. — Тук се не месете! Че не козунаци, а бой ще ядете! Аз ще се затичам, да кажа на баба. Вие тук пазете!

И тозчас се втурнах. В Черквата се вмъкнах. Настрана повиках баба Цоцолана. Казах й изплашен, какво вкъщи стана. А тя ръце дигна, за глава се хвана. Забрави къде е и викна високо:

— Превтасали, Божке! Тичай, Патилане! Отвий нощовите! Приготви тавите!

И аз се затичах. Стигнах скоро вкъщи. Отворих вратите. Спрях се като гръмнат: моите юнаци, със тесто покрити, станали самите живи козунаци. Гледат ме и викат, весели, честити:

— Бате Патилане, знаеш ли без нази що щеше да стане? Нищо в нощовите не щеше да свариш!

В таз минута влезе баба Цоцолана, цяла запъхтяна. Най-напред се смая. После ахна, викна и наред захвана — мене и децата. Добре ни натупа. Но и тя, горкана, само тесто стана!

После й премина. И ние след малко се развеселихме. Но за всеки случай яйцата строшени под масата скрихме…

Та така, Смехурко. Твоят Патиланчо поизпати множко с малките юнаци. Но пак си е весел.

Честит ти Великден! Сладки козунаци!

Поздрав най-сърдечен!

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо

Драги ми Смехурко,

Седнах да ти пиша, та да се посмееш. То за смях е, зная, но аз си изпатих. Казано накратко, тупаха ме, братко.

Ти нали познаваш баба Цоцолана, дето бях ти писал, колко е припряна? Тя за хубостчица душата си дава. Два месеца става вечер не пропуща да не се намаже със едно мазило, дето подмладява. Баба Цоцолана от това мазило по-млада не стана. Ала то докара моето патило.

Една вечер късно баба Цоцолана уж беше заспала, а викна високо от своята стая: “Слушай, Патилане! Легнала съм вече. Дай ми от долапа малката кутийка с бялото мазило!”

Аз скочих и грабнах първата кутийка, що в долапа зърнах. Внесох я и питам:

– Свещ дали да паля?

– Хайде, вече лягай! Свещта пари струва. Баба ти си знае: и в тъмното може!

Аз бързо излязох и никак не знаех, че вместо кутийка с бялото мазило, бил съм и занесъл пак такваз кутийка с боя за обуща.

Легнах си спокойно. През стената слушах в съседната стая, как баба пъшка, пъшка, не заспива, с чудното мазило бръчките разтрива.

На сутринта рано, както всяка заран, бързоръка Дана кафе й занесе. Но още на прага, чу се страшен трясък. Тича вънка Дана, вика, та се къса: “Какво чудо стана! Кой дявол го стори? Баба Цоцолана станала мецана! Идете я вижте! Щом само я зърнах, подноса обърнах!”

Вик и олелия – махлата се смая. Котаракът скочи, кучето залая…

Но разбрах аз скоро мечката каква е. Тя ме сграбчи здраво, с чехъла заудря…

Съседи се сбраха, та ме отърваха.

Тъй, драги Смехурко, баба Цоцолана на мецана стана, ала и по мене здраво не остана. Но всичко минава. Всичко се забравя. На, сега ти пиша и смях ме задавя. Пращам ти картинки. Аз сам ги рисувах. Но щом ги разгледаш, скъсай ги веднага, че не дай си боже, баба да узнае, чехълът и страшен пак ще заиграе!…

Хайде, толкоз стига.

Поздрав най-сърдечен!

Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо

Драги ми Смехурко,

От черква се върна баба Цоцолана. Моята дружина пред нея застана.
— Какво ново, бабо?
— Деня на детето днес цял свят празнува. Навсякъде днеска децата царуват! Днеска няма глъчка! Днеска всичко може!
— Кой златар ти, бабо, позлати устата? — провикна се Данчо. — Ти ли си, не си ли?
— Ех, игра ще падне! — обади се Мика. — Патилански празник днес е, то се вика. Чухте ли, другари! И за нашто царство днес часът удари!
— Зарадва ни днеска баба Цоцолана! — провикна се Дана. — Дано така бъде, както пред нас рече!
А Ганчо отсече:
— Днескашният празник за чудо и приказ нека да остане! Казвай що да правим, бате Патилане!
Аз тозчас измислих. От чичо Захари измолих за малко сивото магаре. Впрегнах го в колата, покачих децата. Бързо го подкарах и викнах високо:
— Хайде, дий, мой Сивчо! В полето, в гората! Да си отиграем, както ний си знаем! С цветя да напълним догоре колата, с цветя да накичим из града децата!
Докато излезем в улиците крайни, тръгнаха с колата много патиланци, знайни и незнайни.
Стигнахме в полето. Влязохме в гората. Тичахме, играхме. Смяхме се, крещяхме. И цветя набрахме. Помниче и здравец, момини сълзици, синчец и иглика — късахме и с радост пълнехме колата. И венци увихме, глави патилански със цветя покрихме. А едно момиче със божур челото на Сивчо накичи.
— Браво, патиланке! — провикна се Данчо. — Добре, че се сети. Скоро цветя дайте! Венци изплетете! Като млада булка Сивчо украсете!
И доде издума, Сивчо се превърна на цветно магаре.
— Да вървим, другари! — викнах и подкарах към града колата.
Поехме със песни по главната улица и отвред събрахме из града децата. Наизлезе вънка мало и голямо. Ний кичехме всички със синчец и здравец, с помниче, с иглика. И още по-гръмка песен се понася. И Сивчо се трогва, отваря гърлище, почва да приглася.
Пред къщи ни среща баба Цоцолана.
— А, бре, Патилане! — извика засмяна. — Откъде намери толкоз дечурлига, че не ми ли стига твоята дружина!
— Жива да си, бабо! Радвай се и смей се! И от всички баби най-много гордей се! Патиланска баба! Така ти се пада! Сред тия юнаци вечно ще си млада! Ура! Да живее баба Цоцолана! Ура, да живеят смехът и игрите! Като днес да бъдат всички дни честити!
И на ръце взехме баба Цоцолана, с цветя я покрихме. И пак смях и песни, пак игри чудесни…
Тъй весело мина денят патилански, драги ми Смехурко!
Поздрав най-сърдечен!

Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо